Автор С. Аманда Кодил
Превод за Синя Планета Ана Минчева
Превод за Синя Планета Ана Минчева
Вторник, 15 ноември
Плевите изследванията на бозайниците са предимно около Туриалба, Коста Рика, в Мезоамериканския биологичен коридор.
С. Аманда Кодил, докторант в Университета в Роуд Айлънд, пише от Коста Рика, където изследва разнообразието на бозайници във фермите за кафе.
Сега се намирам в Коста Рика, където ще започна втората фаза от полевата работа за докторската си дисертация. Тя включва оценяване на биоразнообразието на бозайниците в тропически области, засяти предимно с кафе, които често са наричани „зърнен пояс”. Работата също включва и препоръчване на устойчиви практики за фермите, с цел да се съхрани биоразнообразието. Миналата година, полевите ми изследвания ме заведоха в областта Коорг в югозападна Индия, близо да Западните Гхати. В настоящото пътуване, център на изучаваните райони е Туриалба, Коста Рика. Тя се намира в Мезоамериканския биологичен коридор. Да живея и работя по красиви места е невероятно предимство, но международните проучвания имат и своите предизвикателства. Засега, това пътуване не е по-различно.
Кафето е втората най-продавана стока в света, след петрола. В много от развиващите се страни то формира основната част от износа. Традиционно, кафето се отглежда сред местни гори, но през последните две десетилетия практиката се променя. В Латинска Америка местните гори все повече се заместват с монокултура от кафени растения, наречена „слънчево кафе”. Тази промяна се отразява върху биоразнообразието, което дадената местност може да поддържа, както и на свойтвата на околната среда (като ерозия на почвата, пречистване на водата, опрашване и др.).
Съществуват сертификати, които подкрепят биоразнообразието и изискват сенчести дървета да се засаждат във ферми, където отглеждания продукт уместно е наречен „сенчесто кафе”. Фермерите, които се придържат към дадените изисквания, получават по-високо възнаграждение за своето кафе. Изследването, на което са базирани сертификатите, обхваща предимно птиците и насекомите и засяга твърде бегло бозайниците в тези кафени ареали. Целта на моето изследване е да оценя биоразнообразието на бозайниците в кафените области, да установя кои характеристики на околната среда са важни за тях и да предложа решения за това как да се подобрят условията.
Това обаче е по-лесно на думи. Проучването на бозайниците често изисква доста труд, заради ниската ефективност на капаните в тропиците. За да оценим биоразнообразието на бозайниците, ние използваме както директен, така и индиректен метод на изследване. В капаните слагаме смесица от фъстъчено масло, ванилия, банан, овес и семки за примамка. След това, заедно с асисистентите ми, поставяме 242 малки капана (за бозайници с големината на мишка) на площ с размери 500 на 500 метра. Залагаме и средноголеми капани (за опосуми, миещи мечки и др.). Когато заловим животно, установяваме вида му, правим стандартни измервания – дължина на тялото, опашката, ушите и задните крака – поставяме му маркер и го пускаме там, откъдето сме го взели. Видовото разнообразие се определя от броя на различните видове, заловени в дадена област, а богататвото – от броя на отделните заловени животни.
За индиректно изследване използваме проследяващи капани и камери. Проследяващите капани представляват отворени кутии, в единия край на които е поставена примамка, а в средата има контактна хартия и тонер за принтер. Когато животното влезе в капана, то оставя следи, които след това използваме, за да идентифицираме вида. Служим си и с дигитални камери със сензори за движение. Те са настроени да правят по три последователни снимки, когато усетят движение.
Методите на изследване изглеждат изпипани, но на полето нищо не минава по план. Например, полевият екип трябва да може лесно да намери капаните на сутринта – иначе малките метални изделия се превръщат в миниатюрни фурни ако не успеем да ги отворим и да пуснем животното.
През първите седмици поставяхме биоразградими флагчета на всеки капан и маркирахме пътеките. Но се сблъскахме с два проблема. Първият – голяма част от флагчетата бяха надъвкани и паднали на земята. На третия или четвъртия ден открихме нарушителя: мравки! Не съм сигурна какво точно във флагчетата ги привлича, но ще трябва постоянно да ги сменяме.
Вторият и по-сериозен проблем е, че флагчетата помагат не само на нас да намерим точните места, но и на други хора, които крадат капаните и камерите. Голяма част от съоръженията ни бе похитена през първата седмица. Чухме, че наблизо има фабрика, която изкупува скрап и по този начин работи против нас – около 20 малки и 5 средни капана изчезнаха. Една сутрин поставихме осем камери, привързани с кабели към дървета. До обяд, четири от тях липсваха. Имаше следи от мачете по кабелите, които се оказаха много издръжливи, но пластмасовите закопчалки и кутии бяха поддали. Полевото оборудване е тежко и скъпо. С екипа ми го пренесохме със самолет чак от Щатите. Излишно е да споменавам, че не е лесно да се подмени, а е сложно да се извършва полева работа без оборудване!
В Коста Рика, мачетето ни е необходимо, за да си проправяме път и да поставяме капани. То обаче е много опасен инструмент. Едно от правилата гласи винаги да стоиш на разстояние две дължини на мачетето от човека, който го размахва. Друго правило е, когато работиш с инструмента, да го движиш настрани, а не надолу към краката си. Именно това правило беше нарушено на третия ден от един от полевите асистенти. Мачетето проби гумения ботуш и направи рана около 2 см на палеца му. Прекарахме 45 минути в чакане на опашка, за да говорим с човека на рецепцията в спешното отделение. След това чакахме 45 минути за диагноза и час, за да извикат Исус (асестента), за да му помогнат. Направиха му осем шева. Това пътешествие до спешното отделение напомни на всички ни, че трябва да сме много внимателни на полето. Не искам повече да придружавам никого на опашките в спешното.
Полевата работа винаги е приключение. Надявам се, че усилията ще се отплатят и ще можем да предложим начини да се подобри околната среда за бозайниците в кафените области.
Кафето е втората най-продавана стока в света, след петрола. В много от развиващите се страни то формира основната част от износа. Традиционно, кафето се отглежда сред местни гори, но през последните две десетилетия практиката се променя. В Латинска Америка местните гори все повече се заместват с монокултура от кафени растения, наречена „слънчево кафе”. Тази промяна се отразява върху биоразнообразието, което дадената местност може да поддържа, както и на свойтвата на околната среда (като ерозия на почвата, пречистване на водата, опрашване и др.).
Съществуват сертификати, които подкрепят биоразнообразието и изискват сенчести дървета да се засаждат във ферми, където отглеждания продукт уместно е наречен „сенчесто кафе”. Фермерите, които се придържат към дадените изисквания, получават по-високо възнаграждение за своето кафе. Изследването, на което са базирани сертификатите, обхваща предимно птиците и насекомите и засяга твърде бегло бозайниците в тези кафени ареали. Целта на моето изследване е да оценя биоразнообразието на бозайниците в кафените области, да установя кои характеристики на околната среда са важни за тях и да предложа решения за това как да се подобрят условията.
Това обаче е по-лесно на думи. Проучването на бозайниците често изисква доста труд, заради ниската ефективност на капаните в тропиците. За да оценим биоразнообразието на бозайниците, ние използваме както директен, така и индиректен метод на изследване. В капаните слагаме смесица от фъстъчено масло, ванилия, банан, овес и семки за примамка. След това, заедно с асисистентите ми, поставяме 242 малки капана (за бозайници с големината на мишка) на площ с размери 500 на 500 метра. Залагаме и средноголеми капани (за опосуми, миещи мечки и др.). Когато заловим животно, установяваме вида му, правим стандартни измервания – дължина на тялото, опашката, ушите и задните крака – поставяме му маркер и го пускаме там, откъдето сме го взели. Видовото разнообразие се определя от броя на различните видове, заловени в дадена област, а богататвото – от броя на отделните заловени животни.
За индиректно изследване използваме проследяващи капани и камери. Проследяващите капани представляват отворени кутии, в единия край на които е поставена примамка, а в средата има контактна хартия и тонер за принтер. Когато животното влезе в капана, то оставя следи, които след това използваме, за да идентифицираме вида. Служим си и с дигитални камери със сензори за движение. Те са настроени да правят по три последователни снимки, когато усетят движение.
Методите на изследване изглеждат изпипани, но на полето нищо не минава по план. Например, полевият екип трябва да може лесно да намери капаните на сутринта – иначе малките метални изделия се превръщат в миниатюрни фурни ако не успеем да ги отворим и да пуснем животното.
През първите седмици поставяхме биоразградими флагчета на всеки капан и маркирахме пътеките. Но се сблъскахме с два проблема. Първият – голяма част от флагчетата бяха надъвкани и паднали на земята. На третия или четвъртия ден открихме нарушителя: мравки! Не съм сигурна какво точно във флагчетата ги привлича, но ще трябва постоянно да ги сменяме.
Вторият и по-сериозен проблем е, че флагчетата помагат не само на нас да намерим точните места, но и на други хора, които крадат капаните и камерите. Голяма част от съоръженията ни бе похитена през първата седмица. Чухме, че наблизо има фабрика, която изкупува скрап и по този начин работи против нас – около 20 малки и 5 средни капана изчезнаха. Една сутрин поставихме осем камери, привързани с кабели към дървета. До обяд, четири от тях липсваха. Имаше следи от мачете по кабелите, които се оказаха много издръжливи, но пластмасовите закопчалки и кутии бяха поддали. Полевото оборудване е тежко и скъпо. С екипа ми го пренесохме със самолет чак от Щатите. Излишно е да споменавам, че не е лесно да се подмени, а е сложно да се извършва полева работа без оборудване!
В Коста Рика, мачетето ни е необходимо, за да си проправяме път и да поставяме капани. То обаче е много опасен инструмент. Едно от правилата гласи винаги да стоиш на разстояние две дължини на мачетето от човека, който го размахва. Друго правило е, когато работиш с инструмента, да го движиш настрани, а не надолу към краката си. Именно това правило беше нарушено на третия ден от един от полевите асистенти. Мачетето проби гумения ботуш и направи рана около 2 см на палеца му. Прекарахме 45 минути в чакане на опашка, за да говорим с човека на рецепцията в спешното отделение. След това чакахме 45 минути за диагноза и час, за да извикат Исус (асестента), за да му помогнат. Направиха му осем шева. Това пътешествие до спешното отделение напомни на всички ни, че трябва да сме много внимателни на полето. Не искам повече да придружавам никого на опашките в спешното.
Полевата работа винаги е приключение. Надявам се, че усилията ще се отплатят и ще можем да предложим начини да се подобри околната среда за бозайниците в кафените области.
Автор С. Аманда Кодил
Превод за Синя Планета Ана Минчева
Превод за Синя Планета Ана Минчева
Източник: New York Times
