БиБиСи 'По следите на пустинния прах' и Синя Планета

BBC News - http://news.bbc.co.uk/2/hi/science/nature/7228081.stm

Дневникът на международната експедиция Дискавъри 2008, подготвен от Синя Планета, привлича вниманието на БиБиСи. 'По Следите на Праха' е третия дневник на експедиция който Синя Планета провежда.

Между 6 Януари и 7 Февруари 2008, Синя Планета проведе дневник в почти реално време на преживяванията и изследванията на младите океанолози на борда на Дискавъри (посети).

Целта на експедицията е да се изследва ефекта на Сахара върху фитопланктона на Атлантическия Океан и климатичните промени в течение на стотици хиляди години.

Дневникът привлече вниманието на български училища и ученици кореспондираха с океанолозите на борда на Дискавъри, обмениха въпроси и отговори, рисунки и видео-репортажи.

БиБиСи направиха интервю с главния изследовател Ерик Ахтерберг по повод влиянието на Сахарския прах върху климата.

Пустинните ветрове постоянно 'наторяват' океана с желязо и океанолозите предполагат, че в течение на стотици хиляди години, подобен механизъм може да е стимулирал достатъчно фитопланктона в океана за да е намалил атмосферната концентрация на СО2 и да промени климата.

Поради непосредствената си близост, сезонните ветрове от африканския континент пренасят стотици тонове пустинен прах от Сахара и го разпиляват по повърхността на Атлантическия Океан. В последствие праха носи със себе си важни и иначе редки елементи основни за фотосинтезата (желязо).

ДИСКАВЪРИ 2008 е трети дневник на океанографска експедиция, организиран и редактиран от Синя Планета.


Превод на репортажа от BBC News - http://news.bbc.co.uk/2/hi/science/nature/7228081.stm

Експедиция в Атлантика с цел да се преследва праха на Сахара

Международен екип се опитва да разбере как праха засяга биология в световния океан, и впоследствие способността на океана да поглъща парниковия газ, въглероден диоксид.

Изследователите срещнаха две големи пясъчни бури по време на круиза и направиха видео записи на техните екперименти за БиБиСи.

Те преследваха пясъка с помоща на сателитни снимки и метеорологични прогнози.

Ерик Ахтерберг, главен научен ръководител от Natural Environment Research Council (NERC) който финансира тази експедиция каза че той е доволен от срещата си с прашните бури по време на едномесечния круз.

Една друга експедиция преди две години нямаше този късмет, каза той.

Той заяви пред БиБиСи: “Ние проследихме две прашни бури: едната продължи около 3 дни, а другата бе още по-голяма и продължи около 4-5 дни”.

“Ние бяхме на горната палуба, и прашната буря просто се виждаше – стена от прах идваща към кораба и след това стана доста мъгливо. Кораба бе покрит от прах – беше фантастично.

Прахът от тази буря просто замина към Юго-Западна Англия; чухме репортажи че на колите в Плимут имало прах”.

Наторяване на Океана

Всяка година, около 1, 700 милиона тона прах се вдига от пустините на света и около една трета пада в океаните.

Северният Атлантик получава най-много прах благодарение на близостта си до Сахара. Това поръсване с прах може да бъде критично за морския живот в този район.

Др Ахтерберг, който е от Националния Океанографски Център в Саутхамптън, обяснява: “Прахът освобождава хранителни вещества в океана.”

Прашните частици съдържат азот, фосфор и желязо, които помагат за растежа на микроскопичните растения които поддържат океанските екосистеми.

“Ако тези организми растат, те поглъщат повече въглероден двуокис и го премахват от атмосферата, “ казва той.

“Ако ние разберем как праха действа тук, ще имаме по-добра идея от това как екосистемата в Северния Атлантик отнема въгледвуокис, колко бързо и как това се променя с времето.”

Международният екип от 28 учени и техници отплува от Тенериф на 5 Януари на борда на Английския изследователски кораб ‘Дискавъри’ и се отправи към западните брегове на Африка в преследване на Сахарските прашни бури в тропическия и суб-тропичен Атлантик.

Прашните бури в океана са чести през зимата, и учените успяха да локализират къде най-вероятно те биха могли да се прояват чрез сателитни снимки осигурени от Neodaas (Nerc Earth Observation Data Acquisition and Analysis Service), трасирайки модели на вятъра от Сахара и компютърни прогнози.

Всеки път когато срещаха прашни бури, набор от експерименти бяха провеждани за да се разбере как Сахарския прах влияеше на химията и биологията на океана.

Първи Резултати

Ранни резултати от тези експерименти показват че действително праха засяга растежа на бактерията Trichodesmium, която фиксира свободен азот от атмосферен газ.

Др Ахтерберг казва: “Ясно е че те (бактериите) са в изобилие по време на прашна буря. Тези организми се нуждаят от много желязо, което се доставя от праха.”

Данните събрани от тази експедиция ще се анализират в лабораторията през идващите месеци.

Крайна цел на тази експедиция, каза Др Ахтерберг, беше да се види какво е динамичното взаимоотношение между праха, морските организми и абсорбцията на въглеподен двуокис.

Климатичните промени засягат както повишеното съдържание на въгледвуокис в атмосферата, така и пустините като Сахара и количествата прах-носител на хранителни вещества депозирани в океаните и моретата, обяснява Др Ахтерберг.

Някои изследвания показват че с климатичните промени, повишаването на валежите би могло да направи пустините 'по-зелени', докато други изследвания подкрепят идеята че те ще растат в някои райони – и в двата случая количеството прах паднал в океана би могло да се промени значително.

Др Ахтерберг казва: “Искаме да отговорим на въпроса: Ако количествата прах се повиши, какъв би бил ефекта в океана? ”.

“И ние можем да правим това като изследваме праха, изучаваме химията му, биологията му. Нашият проект е първият истински поглед върху Сахарския прах и как той засяга океаните.”

Превод за Синя Планета Бойко Григоров

Морските бозайници страдат като най-добрите гмурци

Морските бозайници винаги са ни били от специален интерес. Повече от колкото другите животни, морските бозайници ни привличат. Интелигентността им и почти човешките им очи ни карат да вярваме, че ни разбират и могат да комуникират с нас.

В течение на еволюцията, морските бозайници населяват океана и се адаптират перфектно към околната им среда, или поне това беше общоприетата мъдрост. Последни открития показват, че семейството на китовете не са перфектно адаптирани и страдат от декомпресия както и най-добрите гмурци. Еволюционен недостатък, или повреда от силни военни радари?

Пламена Иванова дълдисва в международните, научни архиви специално за читателите на Синя Планета за да ви достави последните открития от дълбините на морския свят!

Иво Григоров, www.sinia-planeta.com

Морските бозайници страдат като най-добрите гмурци

Остеонекроза е дълготрайно патологично състояние след гмуркане на дълбоко, доскоро срещано само при хората. Група учени изследващи морските бозайници стигат до извода, че остеонекрозата се среща прогресивно при делфини и китове, което при дълго задържане под водата завършва с декомпресия и може да премине в пагубното състояние на остра емболия.

Според сведения кашалотът може да се гмурка най-дълбоко от всички останали китове до 2200-2500 метра дълбочина. Той може не само да плува много дълбоко, но и да остава дълго време под водата, когато търси любимата си плячка, дълбоководния калмар. Обикновенно той плува 15-20 минути под водата, след което излиза на повърхността да диша, и рядко дълдисва повече от 1,5 часа. Но както при хората, от рязката смяна на налягането, кръвоностните съдове в белите дробове се отварят повече от нормалното, налягането на течността се увеличава, получава се възпаление и в авеолите се акумулира течност и мембраните се увеличават. В резултат започва забавянето на газовия обмен. В периферните тъкани високото налягане започва да свива кръвоностните съдове. Съдовете, които са били отворени преди това сега се затварят и спират процеса “забавяне на газовия обмен” в заобикалящата тъкан.

Тези процеси се влошават с времето и нормалният им ход се възтановява много бавно. В медицината този процес е известен под името ‘декомпресия’. Дълго време учените подържаха теорията, че кашалотите са природно имунизирани към остеонекрозата, от която страдат предимно гмуркачите при бързо излизане на повърхността, но зоолозите от Института по Океанография в Масачузец – Майкъл Мур и Грег Ърли, изследвайки счупвания в скелетите на 16 кашалоти откриват, че при отделни случаи морските бозайници също страдат от декомпресия.

Все още не е ясно защо китовете се изкачват на повърхността по-бързо отколкото тялото им може да се адаптира. Морски биолози винаги са се съмнявали, че сонарните системи приложени по време на студената война, и все още в употрба за военни цели, могат да дезориентират морските бозайници които общуват и навигират чрез собствения си биологичен сонар.

През 2002 г. oколо Канарските острови се наблюдава масово излизане на китове на брега, заради използването на нов военен сонар. Пол Джепсън, от дружеството на зоолозите в Лондон, изучавайки труповете на китовете открива, че има наличие на “балончета” в меките тъкани, което показва, че са страдали от декомпресия поради прекалено бързо изкачване.

Страдали ли са винаги морските бозайници от декомпресия, или учените просто я откриват сега защото е причинена от употребата на силни сонари в океана? Морският биолог Кен Балкомб наблюдава стада китове край Пюджи Саунд повече от три десетилетия, което е най-дългото и непрекъсвано изследване на косатки. През март 2000 г. той станал свидетел на масово излизане на брега на морски бозайници голяма част от които са загинали. По-късно Кен получил информация, че военен сонар е бил изпитван в областта по същото време. Изследвания върху починалите животни – кръвоизливи в мозъка и очите, доказват, че сонарът може да е смъртоносен за китовете, но не причинява декомпесия.

Въпреки липсата на решителни доказателства, законодателството в щатите Калифорния и Хаваи не поема рискове. На 3-ти Март, 2008, Калифорнийски съд задържа забраната на военнен радар на по-малко от 12 морски мили от брега, тъй като западното крайбрежие е обитавано от няколко вида морски бозайници, включително и защитени видове. Забраната на военно-морските сили бе издадена по-рано тази година по-подозрения, че силните военни радари нараняват и убиват китове и делфини в непосредствена близост. Въпреки протестите на американските военно-морски сили и натиск от президента, съдията садържа забраната.

Пламена Иванова, за Синя Планета и списание Морски Свят

Източници:

Science Vol 306:2215 (2004)

Veterenary Pathology 42:291 (2005)

Наторяването на океана с желязо не е решение

Статия преведена на български за RealClimate блог от Бойко Григоров 

Фирматa ПЛАНКТОС (на адрес planktos.com преди да фалира през 2008) привлича вниманието на медиите с опити да компенсира за атмосферните емисии на СО2 чрез фертилизацията на океана. В някои части на океана, повърхностните води съдържат повече от достатъчно хранителни вещества, но планктонния цъфтеж е въпреки всичко ограничен от липсата на желязо. За всеки атом от желязо добавено в тези райони, фитопланктона отнема 50,000 атома от въглерод под формата на СО2. Какво по-добре от това?

Фитопланктонната биомаса е склад за атмосферен СО2 но не за винаги. За да не се върне въглерода обратно в атмосферата, трикът е да се накара биомасата да потъне в дълбочините на океана, далеч от контакт с атмосферата. Веднъж на дълбочина от километър, биомасата може да се разложи на СО2 отново, но водата ще го изолира от атмосферата за десетилетия, може би и векове.

Експерименти с фертилизацията на океана с желязо е имало и преди, и не малко. В северния и екваториалния Тихи Океан, както и в Южния Океан, химията на водата е подходяща за желязната фертилизаци. Тези райони са богати на азот под формата на нитрати и амоняк, а също така фосфор под формата на фосфати. Експериментите по правило установяват, че растежа на фитопланктона се стимулира от желязото. Но повечетто от тях също така не установяват нарастване в темпото на потъването на органичния въглерод към по-дълбоките води.

Може би обаче една продължителна фертилизация ще позволи на органичнита биомаса да потъне по-бъзо и да ‘включи’ на скорост експорта на въглерод по-ефиксасно. Това бе заключението на последните анализи на естествената желязна фертилизация в Платото Кергелен (Южния Океан, Блейн и др., 2007). Предишните подобни експерименти бяха предимно еднократни добавки на желязо разтворен в киселина. Проблемът бе че желязният разтвор по-време на тези експерименти сформира частици само след няколко дни и потъна извън зоната на фотосинтезата. Ако желязо бъде освободено в океана под формата на плуващи разтворими топчета, постоянен поток от желязо би бил по-ефективен фертилизатор отколкото няколко единични освобождавания.

Веднъж като концентрацията на СО2 в горните слоеве на океана намалее поради растежа и потъването на фитопланктона, в тропиците например, обмяната на газ с атмосферата е около година за първите 100 м. Повърхностните води в тропиците, може да се спори, ще бъдат все още там след година, така че ще има доста време да се обогати тяхното съдържание на СО2 като извличат нови количества от атмосферата.

Сахарски Прах естествено наторява океана с желязо. Проследете пълната експедиция 'По следите на праха' на борда на Дискавъри през 2008.

Проблемът с фертилизацията на тропиците е, че тя вече е естесвен процес и ако ние добавим още желязо, няма да има никакав ефект. Тропическите повърхностни води са предназначени да останат на повърхността за малко. Те може да потънат на дълбочина за няколко десетилетия, но в края на краищата ще се появят на повърхността където ветровете доставят естестве фертилизация с желязо.

Маринов и колеги (2006) показа че стимулация на фитопланктонна продукция в една част на океана обикновенно действа депресиращо на продукцията другаде. Така че, какъв е смисъла да се плаща за компенсация на въглерода и да се фертилизира една порция от вода сега, когато природата ще я фертилизира съвсем скоро? Това противоречи на правилото на компенсациите; процесът за който ще плащаме трябва да е нещо което няма да се случи по-естествен начин.

Една част от океана където фертилизацията не подтиска процеса другаде е дълбокия Южен Океан. Тук водата потъва в абиса, вместо да пътува мързеливо из горните слоеве. Но сега практическата картина изглежда различна. Вместо благоприятен тропик, тук има лед, водите се смесват до стотици метри в дълбочина (лошо за фитопланктона) и пълна тъмнина през по-голяма част от годината. Плюс това Южният Океан е обширен и далечен, иди го наторявай с желязо!

Експерименти с компютърни симулации преди време установиха, че желязната фертилизация на океана не може да играе значителна роля в мениджмента на въглеродния цикъл в следващия век. Част от това е че Южния Океан покрива една малка площ от световния океан, само няколко процента. Компютърните симулации където Южния Океан е напълно фертилизиран показват извличане на може би 15 ppm СО2 до 2100 (Зееб и Арчер, 2005). Ние може да сменим електрическа крушка и ефекта ще е по-голям!

Дали фертилизацията с желязо обаче може да реши СО2 проблема, е може би грешния въпрос. Тоталния размер на биологичната експортна продукция в океана е вероятно в рамките на 15 Тера тона въглерод/година, и фертилизационното нарастване би могло да бъде само около 1 Тера тон въглерод/година. Това не може да отреже 7 Тера тона въглерод/година причинен от емисиите ни, но пък може ли да помогне? Понастоящем ние сме се отказали от идеалистичното търсене на еднозначно решение, и строим бъдещето си от парченца (Пакала и Соколов, 2004), или това което почетната работна група на III на IPCC нарича “пакет от решения”. Дали въглеродното компенсиране чрез фертилизиране на океана ще бъде поне реалистично като едно от множество малки решения?

Тропиците, смятам, биха били една измама като база за въглеродно компенсиране защото фертилизацията би се случила в края на краищата напълно естествено. Предполагам бих могъл да си представя концепцията да работи както е рекламирана в дълбините на Южния Океан. Не толкова лесно се фертилизира там долу, но ако някой все пак успее да фертилизира там, той би постигнал нещо което не би се случило просто така, природно.

Но промяната в химията на въглерода в океана и в атмосферата трябва да бъде документирана много прозрачно, особено ако искаме да търгуваме с въглеродни компенсации базирана на желязната фертилизация. Документирането на промяна във въглеродното съдържание на повърхностните води в тропиците може би е възможно, но ще бъде кошмар в Южния Океан, вероятно е и невъзможно да се направи надеждно. Химичните данни на океана обикновенно са по-ясни от геохимичните данни на земните маси, по-малко чувствителни на локални вариации. В спокойните части на океана като например близките до Галапагос, би било вероятно по-лесно да се документрират промените във въглеродното съдържание в горните слоеве отколкото би било на сушата. От друга страна, океана се движи много повече отколкото земните маси, най-общо казано. Южния Океан е винаги в движение. Следвайки маси от фертилизирни води с цел замерване промените във въглеродното съдържание би могло да бъде доста малко трудничко.

Повърхностните води на Южния Океан също така трудно променят концентрацията на СО2 в атмосферата, защото те се смесват във вътрешността на океана много бързо. В края на краищата ще минат векове преди атмосферния СО2 да се доведе до нов еквилибриум. Ще трябва да се чака докато фертилизираните води запълнят дълбочините на океана. Смятам, че дългото време също означава, че един тон от въглерод отнет от Антарктическите повърхностни води не означава буквално един тон от въглерод отнет от атмосферата за едно резонно време. Ефикасността е много по-ниска от това, и е трудно да се документира.

Бих сложил фертилизацията с желязо под параграфа “да се избягва”, заедно с насаждането на дървета. Много е трудно да се засече точно действителното количество от СО2 премахнат от атмосферата чрез тези дейности. Също така не е едно дългосрочно решение, тъй като океана “протича”. Човечеството би трябвало да продължава с фертилизацията с желязо безконечно за да може да пази това извличане на СО2 на желаното ниво. Ако вие сте загрижен за климатичните промени, постройте ветрова елстанция. Океанската фертилизация не изглежда да е подходяща като база за една надеждна финансова категория, или практически инструмент за гео-инжениран климат.

Дейвид Арчър, Chigago University

Blain, S. Effect of natural iron fertilization on carbon sequestration in the Southern Ocean. Nature, doi:10.1038/nature05700, 2007.
Marinov, I. The Southern Ocean biogeochemical divide. Nature, doi:10.1038/nature04883, 2006.
Pacala, S. and S. Socolow, Stabilization Wedges: Solving the Climate Problem for the Next 50 Years with Current Technologies. Science 305: 968-972, 2004.
Zeebe, R. and D. Archer, Feasibility of ocean fertilization and its impact on future atmospheric CO2 levels. Geophys. Res. Letters, doi:10.1029/2005GL022449, 2005.

ФИЗИКА за всеки - нов продукт на Синя Планета

Синя Планета и Европейското Дружество по Физика превеждат на български материали за популяризирането на физичните науки 

Защо Слънцето почервенява когато залязва? Защо птиците не ги удря ток? Защо винаги виждаме същата страна на Луната? Защо, защо, защо? Всекидневни явления на които отговора понякога ни избягва. С цел да популяризира физиката и физичните науки сред младежите и населението, Европейското Дружество по Физика публикува 50 плаката под формата на въпрос и отговор.

Защо Слънцето почервенява когато залязва?

Хумористично предоставените елементарни отговори на всекидневни явления са сега, с помощта на Синя Планета, преведени на български и готови за разпространение в училища които са готови да изпробват материалите.

Педагогичен метод или блед опит?
Естествено карикатурните отговори нямат нищо общо с истината (вдясно), но методът на използване на хумор за популяризирането на науките може да е доста ефективен. Визуалната ни памет е винаги по силна от запаматяването на текст, и хуморът създава приятна ситуация за обяснението на иначе не толкова забавни проблеми.

Подобни спомагателни материали са все повече и повече произвеждани, но все пак те са само спомагателни и никога не биха заместили приложният метод на добър педагог.

Доброволци!
Синя Планета търси учители които са готови да изпробват материалите и да ни помогнат да ги адаптираме за вашите нужди. Изтеглете въпросите и отговорите във формат PDF.

Въпроси (4Mb)      Отговори (4Mb)

$25 милиона долара награда за СО2 технологии

Olive Heffernan, Nature
Превод за Синя Планета, Иво Григоров

 

Можете ли да изобретите нови начини за усвояването на атмосферните емисии на СО2 и да спечелите новата и най-голяма награда за технологии? Това е новиат въпрос поставен трърдо от бизнесмена Ричард Брансън и бившия американски вице президент Ал Гор. 

Светът в ръцете им?
Гор и Брансън хрърлят пари
по проблема за
глобалното затопляне.
Andrew Parsons/PA Wire

Огромната награда най-вероятно ще привлече значително участие и целта е да стимулира развитието на нови технологии и начини за минимизиране на глобалното затопляне. Наградата 'Virgin Earth Challenge' бе обявена миналата седмица в Лондон, и 25-те милиона долара ще се спечелят от изобретател, който предложи реален и икономичен начин за премахване на значителни количества СО2 от атмосферата (около 1/7 от годишните индустриални емисии!).

Предложенията могат да варират от генетичен дизайн на нови бактерии, втечняване на СО2 и заравяне под земята до изкуствени 'дървета' които да филтрират СО2 от атмосферата.

Силна Надпревара
Журито включва не малко учени, един от които е и изследовател от НАСА, Джеймс Хансен, теоретикът на Гая, Джеймс Лавлок и др. Надпреварата е обявена за поне следващите 5 години и журито ще заседава веднъж годишно за да обсъди вероятни претенденти.

'Искаме тази награда да вдъхнови не само изобретателство но и инициатива' казва журито. 'Без съмнение, някои от претендентите ще предложат подобрения в сегашните технологии, но ние търсим и нови начини за да се борим със вече стар проблем'.

Един от начините за премахване на атмосферния СО2 е филтрирането му още при производство от индустриите, втечняването му и инжектирането в стари и експлоатирани сондажи. Това е вече доста напреднала алтернатива и повечето петролни компании инвестират силно в развитието на технологията. Норвегия успешно е използвала този метод за да складира по един милион тона СО2 всяка година за последните 10 години, но все още има опасения, че това може да заложи бомба със закъснител за бъдещите поколения ако втечнения СО2 пробие до повърхността в бъдеще.

Друг силем кандидат може да е сравнително новата технология за 'СО2 улавяне'. Предложения включват извличането на СО2 от въздуха с помощта на нови химични съединения - изкуствени дървета с голяма повърхна площ и покрити с калциев хидроксид могат да абсорбират СО2. Едно от изискванията за наградата обаче е че новата технология трябва да е 'зелена' и да не причинява от своя страна нежелателни еко-щети, или в производството си или в експлоатацията и.

Подобен метод се развива от екип в Университета Калгари, Канада. Те предлагат 'капани' 100 метра на височина и ширина в които натриев хидроксид извлича СО2 за цената на 200-500 долара за тон СО2 1.

Магическа Пръчка?
Естествено наградата е само символичен жест, и никои не си прави илюзиите че ще се намери магически начин за да решим глобалното затопляне. Това е един проблем дълбоко вкоренен в начина ни на живот и решението няма да се намери за цената на 25 милиона долара. Но журито за оптимистични, че надпреварата ще стимулира търсенето на нови технологии които могат бързо и лесно да се приложат. 

Olive Heffernan, Nature
Превод за Синя Планета, Иво Григоров

Том Ейвъри покорява двата полюса

На 24 Март 2005, 27 годишеният британец Том Ейвъри достига северния полюс, само 2 години след покоряването на южният полюс и влиза в историята като най-младият да достигне двата полюса.

През март, британска експедиция потегли към Северния полюс с кучешки впряг за 36 дни, за да докаже оспорвания рекорд на американеца Робърт Пири от 1909 година.

Целта на експедицията, водена от Том Ейвъри е да потвърди възможността Пири да е прекосил 716 километра от Кейп Колумбия, северно от Канада, да Северния полюс за 37 дни. В нея взеха участие четерима мъже и две жени / двама британци, адин южноамериканец, един канадец и двама амариканци/.

Екипът е използвал подобна екипировка и е пътувал по същия начин, като експедицията на Пири, за да докаже, че неговото постижение е възможно. До сега някои изследователи подлагаха на съмнение твърдението на Робърт Пири, че е достигнал толкова бързо до целта, независимо, че постижението му е признато от Националното Географско дружество (National Geographic Society). Първите думи на ръководителят на експедицията Том Ейвъри след прехода, продължил 36 дни, 22 часа и 11 минути, излъчени по BBС от Северния полюс са:

"Сега съм напълно убеден, че Пири е първият човек достигнал до Северния полюс през – 1909 година.”

На 30.12.2002 година Тон Ейвъри става най-младия британец достигнал южния полюс пеша, заедно със спътниците му Патрик Уудхед (Англия), Пол Лондрин (Канада) и Ендрю Гербер (ЮАР).

Хронология
Северният полюс винаги е привличал хората с авантюристически дух, за да открият неговите тайни и загадки. Пръв на ледовитата шапка стъпва Робърт Пири на 6 април 1909 година. Неговата експедиция при потеглянето си на 1 март от Северна Каролина и включва американци, ескимоси и 20 кучешки шейни. 

През март 1959 година в списъка на покорителите на полюса влиза и една американска подводница. През 1869 година от Аляска тръгва по класически начин с кучета и шейни Уоли Хърбърт. Той минава през Северния полюс и стига до Шпицберген. Това пътешествие, макар и подържано от въздуха, се смята за едно от най – трудните и опасните. 

През април 1978 година Ноами Тайлър става първия земен жител покорил полюса сам, ако не броим кучетата, теглещи шейната му. Хелън Тейлър защитава честа на нежния пол чак през 1988 година и го прави в компанията на кучето си Чарли. 1989 година Робърт Стоун става първият човек, покорил и двата полюса собствено крако, тоест без помоща на кучешки впряк. 

През 1995 година руско-канадския тандем на Малаков и Уембър стигат Северния полюс без външна подкрепа... 2005 година Том Ейвъри става най – младия човек стъпил и на северния и на южния полюс.

Пламена Иванова, за Синя Планета

Ледниковата епоха: Тайната на Страдивари

Иво Григоров (www.sinia-planeta.com) за спиание ТЕМА, 23 Май 2005

Какво общо би могли да имат темпераментите на Слънцето и Малката Ледникова Епоха с уникалната акустика на един от най-прословутите струнни инструменти, Страдивариуса? Според един геолог, повече от колкото бихме могли да си представим. Синя Планета разследва.

Уникални обстоятелства. Според климатични индекси микроклимата в централна Европа през последните 500 години е бил най-подходящ за акустиката на известните цигулки само по-времето на Страдивари

Страдивариус – един от най-ценните музикални инструменти, с изящната си форма, дизайн и превъзходна акустика. Но защо ли? Нито преди Страдивари, нито след смъртта му, не е имало успешен опит да се възпроизведе звука на неговите сътворения. Никой все още не знае какво точно прави инструментите на италианския занаятчия толкова ценни. Какъв е бил тайният ингредиент без който вълшебната акустика на дори най-обикновения Страдивариус, не може да се възпроизведе?

Въпреки последните технологични постижения, инструментите на Антонио таен. Последният опит да се открие рецептата на Антонио Страдивари, бе направен не от инженер, занаятчия, музикант или физик, а от геолог! Според Лойд Бъркъл, професор по геология в Колумбия Унивърсити, Ню Йорк, тайният ингредиент е просто извън този свят. Страдивариус е резултата от един великолепен занаятчия, една Малка Ледникова Епоха и най-важно: застой в активността на собствената ни звезда, Слънцето.

Колкото и ексентрично да звучи, не за пръв път климатът е обвинен че контролира важни моменти в историята на човечеството, като невидим диригент. Преди 50 милиона години Индийският субконтинент прекосява екватора и се сбъсква с Азия. Катастрофата ражда най-голямата бръчка на лицето на планетата която се впива повече от 5 километра в атмосферата. Хималаите и Тибетското Плато реорганизират въздушните течения достатъчно за да претопят джунглите на територията на Сахара в савани. С изчезването на джунглите, приматите са принудени да прекосяват все по-големи растояния в търсенето на храна, и да се изправят на два крака. Останалото е разбира се еволюция.

"... тайният ингредиент е просто извън този свят"

Но климатът не престава да се намесва и по-късно. Дори в близката история, слънчевата активност през 5-7 век причинява засушаване в централна Евразия и миграцията на конните народи в посока на Европа и Атлантическия Океан. Как ли биха се развили събитията през 681-ва, ако през предните 2 века е преобладавал банален климат?

Сега геолог и дендролог предлагат, че едно от най-ценните сътворения на Страдивари, цигулката ‘Месия’, е резултат от уникални климатични условия.

Антонио Страдивари е роден през 1644 в Кремона, северна Италия и от ранна възраст става чирак на едни от най-добрите занаятчии на времето си, Амати. През живота си, Страдивари изработва повече от 1100 цигулки, виоли и чела. Безспорно Страдивари остава своят отпечатък върху дизайна който все още се копира, но за разлика от всички други занаятчии на цигулки преди и след него, той живее през един уникален период от историята на класическите инструменти.

Между 14-ти и 19-ти век Европа и Северна Америка изпадат в Малката Ледникова Епоха. В Алпите ледници растат с безпрецедентна скорост върху земеделска земя и малки планински селца. Реки и пристанища на големите европейски градове замръзват и глад и болести поразяват населението на стария свят. Климатолози използват дебелината на пръстените на дърветата от тези периоди за да пресъздадат температурите и климатичните условията през Малката Ледникова Епоха. Според дървените пръстени, в Европа дълги студени зими се редуват със сухи и хладни лета в продължение на няколко века, но в средата на 17-ти век, и една година след раждането на Антонио Страдивари, температурите падат дори по ниско. Между 1645 и 1715 година ледниковата епоха съвпада с ниската активност на Слънцето. Астрономи наричат този период минимума на Маундер. Това са уникални обстоятелства от както цигулките навлизат като класически инструмент, но какво би могла да е връзката между двете?

Секретният ингредиент. Възможно ли е Слънцето да е причина за акустиката на Страдивариуса?

Занаятчиите от Кремона през 17-ти век използват клен и смърч за творенията си. Дори днес смърч продължава да се употребява като материал за музикални инструменти, но може би не със същият успех. В алпийските гори, занаятчиите търсят зрели дървета по-северните склонове на долините. Целта е да се намерят най-плътната дървесина, продукт от студен микроклимат, за да се постигне най-благоприятната акустика. Местността в националния парк Паневеджио дори днес е известна като ‘Гората на цигулките’. Според новата теория за успеха на кремонския занаятчия, комбинацията от Малката Ледникова Епоха и ниската активност на Слънцето точно по-времето на Страдивари, е създала уникално студен микроклимат в северна Италия и Алпите. В резултат на тези условия дървесината в ‘Гората на цигулките’ е много по-плътна от колкото е била преди или след Страдивари.

Доказателства за това са самите творения на италиянския майстор. Пръстените на дървесината са част от външната окраса на изящните инструменти. Датирането на тези пръстени показва, че Страдивари действително е използвал смърч и клен които са израстли около Кремона по-време на най-студения период от Малката Ледникова Епоха. Докато в продължение на повече от 50 години Страдивари развива занаята си, микроклимата в северна Италия подготвя най-подходящия материал за ‘златният период’ през последните 20 години от живота му. Антонио Страдивари постига върха на кариерата си през 1716 година с цигулката ‘Месия’ която е все още най-ценният Страдивариус, и безспорно най-известната цигулка. Според новата теория на Професор Лойд Бъркъл, тайният ингредиент за превъзходния звук на цигулките Страдивариус е чисто и просто от небесен произход.

Астрономите все още не могат да обяснят защо слънчевата активност е спаднала по-време на Страдивари, но ефектът върху микроклимата на Европа е неуспорим. След смъртта на Страдивари, ледниковата епоха продължава чак до 19-ти век, но спадът в слънчевата активност прекратява, и според Професор Лойд Бъркъл два от важните ингредиенти се губят през 1720.

Новото обяснение за превъзходния звук на известните цигулки е трудно да се оспори, но рязко се отхвърля от пуристи-защитници на занаятчийството на Антонио Страдивари. И те донякъде са прави. Все пак ако предложената теория е факт, тя поставя под съмнение сръчността на всепризнат занаятчия. Още повече ‘Гората на цигулките’ не е била погребана с прословутия майстор и екзотичната дървесина която той е ползвал е била в изобилие.

Кленът и смърчът живеят около 100-150 години. Ако тайният ингредиент е супер-плътната дървесина израстла през най-студеният период на Малката Ледникова Епоха, то ‘Гората на цигулките’ би предлагала същия качествен материал използван от прословутият майстор за поне още 50-100 години. Наследниците на музикалния занаят обаче не постигат същият успех, което посочва че тайният ингредиент е бил самият Страдивари.

Днес, въпреки че клен и смърч са разпространени из Европа и Северна Америка, те не растат в студените условия на Малката Ледникова Епоха и дървесината им не е толкова плътна и със същият акустичен характер. Дали тайният ингредиент е бил действително от небесен произход или просто е останал в ръцете на Антонио Страдивари е все разгорещен спор. Каквато и да е истината, Страдивариус си остава уникален инструмент, много повече от сбора на ингредиенти си.


Иво Григоров, www.sinia-planeta.com